Посветено на всеки публикуващ, който ще каже: „Това не се отнася до мен.”
Имаше някога едно малко момче с нюх към писането. Момче със стил. Възпитание. Толерантност. И гъбички на краката.
Веднъж, когато слънцето така напече августовските дни, че се съсухриха и вятърът ги разпиля като прашинки, той вече търсеше поле за изява. Беше си въобразил, че с малко нюх и 2-3 сполучливи рими е вече достатъчно израснал, че да застане пред всички и да изкрещи в ушите им задължение да бъде четен.
И така се появи в един сайт, otrovenia.com. Самият той беше един отровен самозван талант, отровен от жестоката реалия на ежедневието в държавата, в която живееше, Вулгария. И така той потърси в горепосочения сайт своето поприще - стихоплетец.
Някогашната му цел беше да стане поет, но откакто научи, че и бояджия е склонен да се нарече художник, му стана ясно, че поквареността във Вулгария е толкова изтънчено многостранна, че би могъл да я сравнява с пипалцата на медуза - почти невидими, но жарко парещи.
Той започна да си качва стиховете на този сайт. Също започна да чете и други автори. Някои му харесваха, някои - не. Някои пишеха много по-добре от него. Но пък те не му четяха нещата, от което той много се разстройваше, защото беше изплетен от комплекси, тщеславие и жажда за потупване по рамото, така, както социализмът беше възпитавал и баща му преди това.
Първоначално му беше много тъжно, че самовтълпеното присъствие на талант не е достатъчно внушително, че да бъде приет от останалата аудитория на otrovenia.com.
- Не пишеш коментари и не те знаят - му каза melisa_motherland, неговата любима поетеса. Момчето вярваше, че тя, за разлика от много други, има право да бъде наричана поетеса. Поради тази причина той се вслуша в нея.
И започна да пише коментари. И добри, и лоши. Това момче никога не би казало на бездарието "шедьовър", нито на изкуството - занаят. Така събра сили и осъществи контакти с други хора от сайта - някои поети, други - не. Едно от по-ценните му запознанства беше с изпечена - една много печена поетеса и главен редактор на сайта. Веднъж той я попита какво е да изчита по тон говна на ден. Тя му отвърна:
- Майка, като насън ги чета. Поне не ми мирише толко’.
И така е, не всеки може ежедневно да рине толкова тор знаейки, че дори няма засети култури, където да го хвърли.
Но момчето пишеше, дори с още по-голяма съсредоточеност. И написа някои хубави неща, други не. Същевременно изпечена направи всичко възможно за своето оцеляване, като ограничи авторите в otrovenia.com да публикуват по само един стих на ден. Това не възпря никого, включително и момчето.
Той публикуваше ежедневно, напъваше се като щангист в тоалетна да извади най-доброто от себе си. Естествено, упоритостта му беше наградена и вече бе натрупал желаната известност. Но тя не му беше достатъчна. Той искаше да докаже, че е най-добрият. Естествено, тъй като не беше, така и не успя.
Така стилът му се изроди. Вдъхновението му увисна като шарен цвят върху изсъхващо стебло. Той осмисли, че в желанието си да се доказва пред другите, качеството на труда му бе добило едни съмнителни измерения и, че ако не се вземе скоро в ръце, ще изгуби и малкото, което бе успял да съхрани от някогашните си ценности. Той вече пишеше това, което очакваше хората да прочетат. Вече търсеше стил, ритъм и техника, която да се понрави на аудиторията. Така започна от изкуство да практикува занаят.
Неминуемо един ден нещо му стана. Един ден това момче изпищя от разочарование. Внезапно всичко бе рухнало. От многото време, прекарано в сайта се беше научил, че болшинството от творбите е фалш и взаимстване. Беше разбрал, че няма поетично общество, а по-скоро махленска сбирщина с определени възрастови ограничения (и изключения). Това силно го подразни. Въпреки че бе опознал много хора, някои от които ценни, други - не, момчето търсеше сродните души - онези, жадни за култура. Както почти всички в този сайт, той вече бе позагубил облика си на стихоплетец. Беше се превърнал по-скоро в публицист в ежедневник с оттенък на жалък графоман.
- Кат се нап’нат да изкарат некое гОвно... - цъкаше с език изпечена докато редактираше на въздишки вече огромния брой екскрементални произведения на ден. И така се взе решение - понеделник, ден за почивка, освен за автори плюс. Авторите плюс са облагодетелствана каста, представителите на която срещу скромна сума разполагат с по-големи права в сайта, включително и възможността да хвърлят по една малка понеделнишка лопата тор върху публикуващите редактори.
- Е, толкова им е уважението, майка - й отвърна момчето. - Моля те, направете услуга "Автори минус", ще съм първият абонат. Искам в тази услуга да нямам достъп до бездарните творби - демек до (вече печалните) 99% от всичкото съдържание в сайта. Искам като отворя сайта да има само качествени творби.
Изпечена се усмихна. Същото направи и момчето, което бе толкова невзрачно, че си остана без име. То се закле, че вече няма да публикува всеки недовършен експеримент. Закле се, че няма да моли останалите автори да държат на качество. Закле се, че няма да претендира открито, че държи на изкуство, защото бе разбрал, че рискува да бъде намразен. Закле се, че няма да има 5-цифрено число коментари срещу двуцифрено число произведения. Закле се, че няма да дава указания на по-младите таланти какво да четат и пишат.
Той се закле в маската си на безразличие. Така се потири и зачака по-добрите времена, когато поетите без кавички ще бъдат повече, когато популярността няма да има значение и когато масово сутрешната ерекция ще намира реализация всеки път...
Зачака времето, когато онова позабравено изкуство "поезия" отново ще се възроди и когато няма всеки, нацелил рима да претендира, че е написал нещо достойно за четене от други.
И така, чакайки, един ден умря. От старост.
Само гъбичките упорито търсеха нов талант, върху който да се пренесат.
--
Всяка прилика с действителни лица и събития е непреднамерена и напълно случайна.
