А какъв е звукът от ръкопляскане с една ръка? – Дзен коан.
Още от малък обичах да си играя с думите. Неминуемо винаги се сещам за ордьовър и шедьовър. Не винаги беше забавно, но поне беше интересно. До едно време. После, като на всяко хлапе ми писваше и излизах да правя пакости в квартала, които включваха всевъзможни креативни идеи от сорта на котколов (лов на котки с кренвирш на въдица), риболов (лов на балъци с портфейл на улицата, закачен на корда) и някои по-конвенционални, като звънене на звънеца на Дебелата Берта по 300 пъти на ден. Но пораснахме. А и Дебелата Берта умря. (The fat lady sang, както се казва).
Та темата е за изкуството. И младите. И егото. И изкуството. И старите. Но, фактически, няма значение възрастта. Лажова ще потвърди. И то с такъв необикновено обезоръжаващ блясък в очите, че неминуемо ще се отплесна по слабостите на силния пол. Та, идеята е, че, независимо от възрастта, всяка мърша си има и стадо. И обратното (понякога). И понеже мърша е една тенденциозно некрасива дума, мисля че е логично да я заменим с не по-красива, но поне фонетично по-галеща слуховия орган. Спрях се на думата „фира”. Фирата в изкуството. Без нея не може. Изкуство без фира е като фелацио без кариеси. Или като красиви жени-непушачки – сигурно ги има, просто рядко се говори за толкова висока взискателност. То, мъжете в България не са претенциозни – нито пътищата са пътища, че да се борим за кой-знае какви коли, нито футболът ни е футбол, та останаха жените. Които са красиви, ако не друго. Е, кой ти ще брои кариеси и фасове? Отклоних ли се? – Не. Говорим за изкуство, фира и взискателност.
Тъй като светът е устроен така, че трябва да има примерен експонат, един Жизу, както биха казали французите, който да разпънем на кръст, ще трябва да изнамерим някакъв. И понеже темата е за фирата в изкуството, нашият герой ще възприеме женски образ (заради нежността и красотата) и подобие (заради това, че авторът е мъж). Така избрах нашата примерна героиня да се казва „Сърцето на Фирата” (СНФ – еснафско съкращение, професионален недъг на автора) и не бива да се бърка със „Сърце от Фира” (СОФ – сложен софизъм, не-предмет на това есе). Въпреки че и в двата случая става въпрос за упоритост в неразбирането на изконните подбуди да се твори изкуство. Или тенденциозно преструване за такова неразбиране. Или просто тропване с токче по напукания тротоар „Ти знаеш ли коя съм аз”?
Сърцето на фирата е събирателен образ за млада поетеса. С хъс и талант за писане. И без крайна цел. Или с безкрайна цел, не мога да преценя. Та, младата поетеса пише отпреди първата си менструация. Тя има стаж. Опит няма, но има стаж. А това е много важно за човек с мераци да се утвърди като публикуващ автор, заслужил признание, като СНФ (мисля, че тук може да се включи и СОФ). Утвърждаването като публикуващ автор неминуемо означава да събереш публика. Иначе публикуването може да доведе до сериозна депресия и дори до по-сериозни последици, като секване на идущата менструация. Това при по-чувствителните. Събирането на публика е толкова важен елемент от живота на един публикуващ автор, че няма никаква аналогия. Тук, с известни условности, ще приемем, че все пак има нещо като крайна цел. Която няма шанс да е качество. Мисля, че много повече й подхожда думата фен-клуб. Абсолютно като на футболен отбор. Хора, които дори да те освиркват, са фанатично привързани към това да ти даряват присъствието си. И после да ти обясняват колко си важна / важен ти, само защото имаш най-яката публика.
Човекът си е еснафска душа. Егото е нещо невероятно. Миналата седмица у Варна чух младо момиче да казва по телефона си (в 5 следобед) „И-и! Не съм си сложила маникюр! Оф, толкова съм заета, а и днес нищо няма да мога да свърша.” Малко се втрещих. Аман от принцеси без потекло. И его като за трима. Много е важно да изведем подходяща за това есе дефиниция на егото – това е машината, механизмът, който превозва човешката мисъл и творчески заряд по теснолинейката, наречена изкуство. Като всяка машина, егото се нуждае от захранване. Иначе казано – гориво. За един класически публикуващ автор, горивото е средният брой ръкопляскания в час, докато поредният му напън за изкуство още изстива на личната му сцена, пред личната му аудитория. Има специални броячи и сложни измервателни прибори, които веднага показват с точност колко струва поредната доза изкуство. 21st century, yo! В зависимост от резулмамите и резултатите, авторът остава доволен или не. Но, за съжаление, в момента, в който поредният напън за изкуство изстине и изпаренията от ръкоплясканията бъдат изразходвани, машината спира, творческият заряд престоява и понякога с цели дни, седмици, че и месеци няма никакво развитие.
В такива случаи публикуващият автор страда. Но не и СНФ. Тя е млада и много амбициозна. Талантлива и уверена в себе си. В изкуството си, И в качеството си. И не иска да разочарова „най-яката публика”. Защото всеки уважаващ себе си изпълнител осъзнава, че щом има най-яката публика, значи той е най-якият. И щом аудиторията отсреща заявява колко е важно да се приеме тази чест с достойнство, СНФ ще публикува. Да, ясно е, че тя все по-често замръква нейде посред нищото на скучните коловози на изкуството. Без гара. Без перон. Няма стрелочник. Няма нищо. Трябва да се събира гориво, а ако няма откъде, се чака следващата машина, тръгнала по точно този коловоз, да те изпука едно хубаво отзад, барем един по-читав начален тласък. А пък ако си имал късмета да закъсаш преди нанадолнище, може да се отприщят грандиозни идеи за ордьоври. Така де, шедьоври.
Както казахме, СНФ има стаж. Тя е млада дама с отдавна утвърдени понятия за изкуство и не оставя да замръква насред нищото, пустошта наречена творчески застой. Она пише, както се казва из нашиот край. И по-важното, она публикува. Публиката е в екстаз. Тя получава ежедневни топли дажби изкуство, които на един дъх храносмила и после на едри дихания и единични напъни отделя хвалебствени by-products (вторични продукти). Всичко това се изсипва на личната сцена на СНФ, егото бива заредено, и локомотивът главоломно набира скорост по релсите. До утре. Когато СНФ пак е приготвила нова доза изкуство за ръкопляскащите. И така месеци. Години. Ежедневие. Цикъл.
Цикълът е нещо ужасяващо страшно за един производител на изкуство. Най-добра аналогия би била сравнение на цикъла с един затворен коловоз, по който авторът се върти известно време, докато не осъзнае, че тъпче на едно място. По-лошото е, че често изходът не е там, където е бил входът. Понякога е просто незабележим. И още по-лошо е когато забележиш скелетите на други машини наоколо, изкорубени и ръждясали от времето и вятъра. Някои са дерайлирали трупове. Други са още живи зомбита и мумии, които възторжено (доколкото им позволява възрастта) започват да ти обясняват колко благословен си, че си попаднал в цикъл именно при тях. И неусетно протягат куките си, за да се прикачат към теб и да те закотвят там, където си ти и никога да не те пуснат. Или ще излезеш от цикъла с тях (теоретично възможно, но практически изключително рядко се намират толкова мощни локомотиви, дори в модерни времена), или оставаш. That’s all, folks! И няма измъкване. Докато не станеш и ти една гниеща мумия в чакане на някой заблуден талант, към който да се прикачиш. Цикълът може да трае цял живот. Смъртта в цикъл е бавна и мъчителна. Обикновено самоувереността гасне много преди надеждата за спасение отвън. Което си е доста утопично вярване.
Но СНФ има стаж. И въображение. Тя безгрешно разпознава затворените коловози на цикъла. Ако види, че няма спасение, СНФ тенденциозно дерайлира временно и зачаква по-добри времена. Не дочаква да и свърши горивото. Най-яката публика неминуемо страда най-много. И почва да пише лозунги от сорта на „Липсваш!!!”. Но само СНФ си знае, че тя е там с мисия. Тя е нестихващ пърформър (изпълнител), защото най-яката публика заслужава именно нея. И така СНФ намира професионални имидж-мейкъри, които и сменят името, машината, и маршрутите. Да, губи се индивидуалността на линията на развитие, но всички ясно осъзнават, че изконните подбуди за изкуство не са достатъчна причина най-яката публика да бъде зарязана сиротна със застинали предаплодисментно крайници. И така се появява Кинжали от Тъга (КОТ) – котенцето на голямата тигрица, или иначе казано, неизвестна млада авторка с безспорен талант, продукт на имидж-мейкърите на СНФ.
КОТ е напълно неспособно чучело със силиконови гърди и способности да си отваря устата точно когато трябва – същинска поп-фолк изпълнителка. Благодарение на стажа на СНФ, никой не търси аналогия между КОТ и нея. СНФ умело привлича вниманието на най-яката аудитория като излиза на малката, девствена сцена на КОТ и започва самотно да й ръкопляска. Професионален PR похват, който доказано носи резултати. Най-яката публика, която следи всяко движение на СНФ почва да чете творенията на КОТ и също така щедро да сипе хвалебствия. СНФ е във възторг от хитряшкия начин, по който отделя вниманието от себе си върху новото Аз – котенцето й. Тя продължава да си четка сама произведенията от името на СНФ, почти като шеф-диригент на цялата аудитория. На най-яката публика. Двойно признание, което утвърждава СНФ като истинска тигрица на поетичното изкуство в България.
Понеже се говори за изкуство, то изисква жертви. А злонамерени претенденти за милиция на изкуството винаги ще се намерят – това са хора, които ревностно отказват да бъдат част от най-яката публика, често не одобряват кон-с-капакщината на овациите им и нерядко ги осмиват по един особено груб, но деликатен начин. Да не говорим, че сред тях има хора, които пишат значително по-добре, отколкото най-яката публика някога ще признае, само защото няма правилното поведение като за пред най-яката публика. Именно такъв милиционер на изкуството може да съсипе цяла кариера на един поет, художник, фотограф, режисьор и прочее. Именно такъв тип може да катурне всички локомотиви на СНФ, КОТ и всяка друга нейна приумица за нов имидж. И всичко да отиде по дяволите.
И така се появи един истински колос в милиционерщината на изкуството – Обречена. Без да си поплюва много-много, тя излезе по вдъхваща респект униформа на милиционер пред аудиторията на КОТ и с рязко, добре премерено движение свали маската на младото момиче. Не можете да си представите колко същисано може да гледа една най-яка публика, когато види стар кумир в нови дрехи. Внезапно фанатизмът й към влошаващото се в цикличност качество на СНФ се превръща в извънредна взискателност, примесена с тъговна критичност и други особености на критическата. Да, те ще я пощадят, защото е млада и красива, но дали някога ще простят, че именно тя, СНФ избраницата на най-яките ръкопляскащи си позволява да им пробутва тийнейджърските си игрички? Дали някога ще уважат склонността й да опорочава всичкото постигнато с евтини PR похвати?
СНФ с писъци избяга от сцената. След което най-отговорно запали всичките си стихове, дори онези, които бяха писани много преди концепцията за КОТ. Странно, но горенето на стихове определено се е променило от Добри Чинтулов насам. В наши дни стихове горят само незадоволени дами в климакс. Или незадоволени дами, които са си родени с климакс. А СНФ заличи всичко от себе си. Без фира. В името на доброто начало.
Разбира се, имидж-мейкърите веднага й предложиха да я застрелят като Тупак. Щеше да стане велика, макар и при по-малка сцена и бюджет, но какво да се прави? СНФ, обаче, предпочете да отиде при баба на село, хапна малко еко-сирене (а всички знаем, че много сиринье не е насиринье) и се върна – пречистена и девствена като роса. Моментално изтъпанчи серия стихотворство и най-яката публика, трогната от това внимание, заръкопляска. Като по сигнал на мигащ надпис „Аплауз”. А фирата… всички се направиха, че не я виждат. И, че царят не е гол. И че всичко е неумиращо изкуство. И, че изгарянето на над 200 стиха не е жертва на техните невъздържани овации в опити да стимулират. Какво? Ежедневното производство на фира, разбира се.
---
Всяка прилика с действителни понятия, лица и събития е преднамерена и напълно неслучайна. Авторът не носи абсолютно никаква отговорност за преките и косвени вреди и щети, които би нанесъл този материал върху фирата в изкуството.
