Господи, казах си, моля те, ако някога реша да градя семейство тук и да отглеждам деца...
Но не, не така. Всичко започна със събуждането. Поредната сутрин. Средата на април, леко хладно. Както винаги, птичките изпълняваха безгрижните си симфонии. Протегнах се. Прозявка. Ставане, измиване на зъби и съпътстващи процедури. Време за закуска. Включване на телевизор - за не повече от пет минути, докато избеснея от наглите безчинства на правителството, ръководено от коалицията на руснака, испанеца и турчина. Цъкане с език. Какво правя тук, Българио? Работя. Време е за работа.
Излязох. Нощеска беше валяло. Дъждът се беше разположил из обилното количество дупки, което уличното платно можеше да предложи. Не така щедра бе улицата откъм тротоарна площ. Колите в София паркират по всевъзможни начини. Пешеходците са тотално пренебрегнати. Закрачих напред. Мина кола. Отдръпнах се, доколкото можах. Опръска ме с кал, доколкото можа.
Махнах с ръка. Нямаше за какво да се вайкам. Стигнах до светофара. Някаква перхидролка в джип БМВ се опитваше да направи невъзможна маневра, с която успешно блокира движението по цялото кръстовище. "Кога ли ще застрелят тъпкача ти?" - процедих през зъби и продължих. В търсене на тротоар. Живея в София, България, в китния, уж елитен квартал Лозенец. Е, няма тротоар. Продължих да си шляпам из локвите. Работният процес ме зовеше, а и отново почна да вали.
Стигнах до пешеходната пътека на шосето покрай парка (Борисовата градина). Какво ли не направи общината, зебра нарисува, лампи тури, е никой не се научи да спира на пешеходци. Добре, че се получи затишие, в което да притичам. Тичането в дъжда променя цветовете на панталона и обувките ми. Не е магия. Мизерия.
Само тази дума ми дойде, като видях натрошените отпадъци от теракота насред пътеката. Някой съкварталник е правил ремонт. Вероятно до пътеката. Не виждам причина иначе да има отпадъци в гората. Въздъхнах. Продължих напред. По този маршрут вървя всеки ден. Трябва да стигам до Бизнес Парка, Младост 4. Всеки ден в последните две години. Някога карах с кола до бачкане. Сега не мога. Изчислил съм бензина на 200 лв. на месец само до Бизнес Парка и обратно. Ае, нема нужда, на 2,15 лв. бензина. Някак си прави заплатата ми още по-жалка.
Продължих през гората. Внезапно стигнах до бял Опел Астра със сини лампи отгоре. Насред гората! Вътре двама достолепни органи на реда се бяха опнали. Да контролират. Колата беше оставила кални отпечатъци в калта. Трябваше да заобикалям пътеката през листака. Изгледах униформените с изумление. Единият ми отвърна с нагло изражение в стил "А ако зема да стана, а?" За радост, не стана. Сигурно щях да се заяждам и да съжалявам.
Минах покрай стадион Българска Армия. Стадионът на ЦСКА, моят любим отбор. Какъв любим отбор, на Божков еврофутбола. Оня с фалшивата продажба на отбора. Акционерът в Левски. Еврофутбол... 100% говнолин. Болезнено. Няма ЦСКА. Няма скоро да посетя мач на тоя стадион. Нито на някой друг в България.
Стигнах до езерото с лилиите. Което вече е нещо средно между блато и бунище. Някога имаше червени рибки. Неотдавна пак пуснаха някакви, но не вярвам много в шансовете за оцеляване на вида в тази екосреда. Което важи за всички видове в Борисова та градина като цяло.
На спирката на БТА хванах тролей до Плиска. Слязох да чакам. Никога не съм обичал това място. Някаква циганка метеше фасове и шлака и ги тикаше в някакъв канал. Нервен селяк се набираше на клаксона си в локалното шосе. Някакъв боклук мина след една маршрутка и опръска нещастните чакащи. Обичам дъжда в София. Изпъква сивотата на града.
Отново задръстване. Е, то в наши дни, когато няма задръстване, е удивителна рядкост, почти шестица от Тото-то. Редовният половин час пътуване с автобус до Бизнес парка. Понякога четиридесет минути, че и повече. Контрольорки. Подминаха ме - изглежда не мязах на надежден "клиент". Нахвърлиха се върху някакво момиче. Май я заставиха да плати, каквото и да означава тази дума споед българския закон. Още пътуване. Клаксони. Най-накрая благополучно пристигане.
Бачкане. Работя в белгийска фирма с холандски капитал. Шефът ми е белгиец. Пич като за шеф. Аз съм тех райтър (tech writer), иначе казано технописец. Добре, че работя в IT-сферата. Парите не идват от българи и затова, естествено, са повече. И плащат реалната брутна заплата, а не, както на всичките ми познати, служители в български фирми, някакви минимални и отделно на ръка.
Прибиране вкъщи. Момичето ми е безработно. И, милата, ми е сготвила леща чорба. Търси си работа всеки ден. Понякога и аз й търся. Доста кадърна и схватлива е, но й предлагат едва 450 лв. за жалки професии. Охранени шефове и оръфляци колеги. 450 лв! Като за 22 работни дни по 8 часа, това означава:
8 х 22 = 176 часа за 450 лв. следователно 450 / 176 = 2,56 лв /час . = 1,27 евро /час. Цената на един час труд в Европейския Съюз. На Изток от Рая. По черния път все направо.
Вечеряне. Включих телевизора. Новини. Поредните безочливости на съратници на упоравляващото международно трио - руснака без биография (Станишев), испанеца без образование (Сакс-Кобургготски) и турчинът без угризения (Доган). Доказано корумпиран министър се прави на ударен. Някой застрелян показно. Няма версия по въпроса. Сигурно били замесени в престъпни схеми.
Изключих телевизора. Жестоко изнервен от цялостния стрес, реших да се отдам на култура. Включих компютъра и отидох на otkrovenia.com. Там чета стихове. Чат-пат и аз публикувам по някой и друг. На първа страница, най-популярният стих представляваше една нагла грубиянщина без художествена стойност, дело на един арменец без възпитание. С близо 400 посещения. От българи, най-вероятно. Скандалджии и сеирджии, щото под този стих хората само се плюеха един друг, не се обсъждаше нито поезия, нито култура.
Стана ми още по-жалко. За България, за тъпата обезсмислена смърт на Левски и Ботев, за липсата на гражданско общество в най-големия град - София, защото той е претъпкан с най-долна селяндурска измет. И всеки смешник с черна кола се има за велик. Насред това огромно бунище, наречено столица. Където само дъждът отмива мръсотията, поне привидно.
Избеснях.
"Ще полудея" - процедих и станах. Започнах нервно да циркулирам из стаята. Не можех да се сдържа. Идеше ми да се разрева. Моята младост си отива в нищото. Аз съм почти на трийсет. Опитвам се да живея самостоятелно. Не става, едва си плащам сметките, вечно със закъснение. Нямам реализация тук. Влагам цялата си енергия в борба за оцеляване. И спестяване от всичко възможно, за да имаме какво да ядем. Напоследък не излизам навън особено често. Поради очевидната рязка инфлация, хладнокръвно отричана от управляващите, се превърнах в чичко. На 29. Избиха ми сълзи. Какво да кажа, олиото стана 4,50.
Често съм си мислел, че не е възможно да съм част от тоя народ. Мисля, че съм издънка от една древна отломка от един погинал народ. По дяволите, България. Красива страна. Отвратителна държава!
Господи, казах си, моля те, ако някога реша да градя семейство тук и да отглеждам деца, нека ми се пресече спермата. Поне да не оставям невинни жертви в окрадената родина поради личната си глупост. Отидох да си взема един душ. Авария. Нямаше вода. Само дъждът шибаше по прозорците.
