Във тлеещо, изстиващо свещено
засъхват застаряващите спомени.
С настъпване на утрото червено
отново сме прашец в безкрайни полети.
Изстиващото вчера не донесе
утеха за безспирните желания.
Изгниващото скрихме с кръпка плесен
и шепа от преструвни обещания.
От лакомо засилен, апетитът
подтиква към нестихващо ограбване.
И пием кръвожадно, без насита,
в упадък от духовното отслабване.
Къде сме ние? Питам те, Исусе.
И зная, няма кой да те достигне.
Прости ми, Боже. Просто съм покрусен,
че те клонират, за да пият твоите стигми.
