Вратите.
Бяха заключени.
Вече не.
Защо?
Защо ги отвори?
Бяха залостени.
Запечатани.
Безбройни гробници.
И костници...
На болките.
Недоизчакали
Зарасване във белези.
Отвори ги.
Вратите. Влезе ли?
Зад тях...
Безбройни шкафове.
И лавици.
На тях.
Амурени ковчези.
Сърца. Във епруветки.
С етикети.
И със надписи.
Прочете ли ги?
По-добре, ако не си.
Не са приветливи.
Не си добре дошла.
Не си...
Но ги видя, нали?
Сърца. Във епруветки.
С надписи.
По етикетите.
Не само имена.
А също болка.
Толкова отчетлива.
На мъртви
обезритмени сърца.
Врати. Залостени.
Нарочно.
Вече не.
Отключи ги.
Защо?
Какво откри?
Изкормени мечти.
Прибрани.
И зарязани.
Без злоба.
Видя ли я?
Онази празна колба?
За тебе е.
За твоето сърце.
Прободено.
Когато...
...ако вече и не е.
Питам те?
Защо вратите?
Нали видя,
че те са запечатани?
Видя ли как туптят?
От смърт
мечтите?
Макар и живи...
С тез модерни препарати.
Унизително.
Да видиш толкоз болка.
Грижливо подредена.
Култивирана.
Отчетливо запаметена.
Привидно непредвидена.
Болка.
Очевидна. Скрита.
Зад врати... отворени.
Сърцата обезритмени.
И толкова.
А бях заложил
на забвение...
всичкото...
което съм обичал.
Така съм се научил.
Да убивам.
Следите да прикривам.
И... заключено.
