Помниш ли, когато ти разправях,
че сърцето ми е празно като цев?
Тогава сякаш ти не ми повярва.
А бях насочил изстрела във теб.
Какво, като простреля те крилатият?
- си каза смело. Смело продължи.
Предателствата свършват във разпятия.
Приятелства в проклятия. Почти.
Помниш ли, когато те попитах:
Я, кажи ми, ти дали си истинска?
Опитах те. Харесах. Консумирах.
Изсмуках ти мечтите. Като в приказка.
Не вярваше ли, че съм тъмна сила?
Не знаеше за хищните ми погледи?
Прикривах ги. Докато храносмилах.
Гъсеницата, заека... и Коледа.
Помниш ли, когато се изпратих
с тиктакащ механизъм под крилете?
Недей под тях любов да търсиш, казах.
А ти се пазеше. От хлад. Под двете.
И когато ме прониза като вятър?
Обещах ти. Утаих се в тебе саждено.
Ти кресна и препусна през полята.
От страх. Пред бог в абортно недораждане.
