(много по-сложно)
Не е всеки път,
когато голословнича
за болката пословична,
докато късаш обръча
и спомени летят
със порива на времето
и стонове под бремето.
А то расте. С растенето
загива жива плът.
И не е грях, когато
погледнеш в огледалото
и виждаш как реалното
потиска идеалното
и искаш да трошиш.
И плаче ти се, ако
след дългото препускане
отпускаш се със искане
за издигане, без друсане.
Ревеш, но не сълзиш,
когато твоето ято
в борбата си за скиптъра,
през бурите и вихъра
във гръб убива лидера.
И не искаш да летиш
когато всички ангели
с перата си окапали
в краката ти са паднали.
Кошмар сънуваш, но не спиш...
